петък, 8 април 2011 г.

Трънливото цвете

Аз исках да пиша за нея вълшебни приказки. Приказки за губещи се в облаците замъци. За разточителни балове. За розови феи и за сатенени принцеси. Приказки, в които черното е черно и бялото е бяло, и бялото винаги взима превес. И исках тези приказки да завършват винаги щастливо. Но тя не се доверява на вълшебства. Не обича грижливо поддържаната безгрижност на баловете и овладяната им безметежност. Полуосъзнатата невинност на принцесите и изящната им безпомощност са чужди на грапавата й природа. Черното и бялото така плътно са се прегърнали в нея, че не можеш да различиш къде свършва едното и започва другото. И най-вече - тя не вярва в щастливия край.
Затова и аз обикновено започвам приказките си за нея така:
"Имало едно време една мрачна звездичка…"
Или "Имало едно време едно малко, добро чудовище…"
Или…
Имало едно време едно трънливо цвете. Било едно от най-красивите цветя в Трептящата поляна. (А Трептящата поляна се наричала така заради вятъра. Вятърът, който се плъзгал по клоните на дърветата, тупвал насред поляната, и захващал да се промъква между тревите, меко и безшумно, като дебнещ котарак. И всичко трептяло под безплътните му стъпки. Поляната изглеждала някак нереална, не като едно солидно цяло, а като тих взрив от безбройни точици. Вятърът й придавал някаква мимолетност, усещане за нещо изплъзващо се. Сякаш поляната ей сегичка ще се разсее, ще се изтръгне от обръча на защитаващата я гора, и ще полети нанякъде. А всъщност поляната си стояла там от незапомнени времена; все същата и непрекъснато меняща се в кръговрата на своя цъфтеж и вехнене. И никъде не й трябвало да полита, стигало й да пропуска през себе си диханието на вятъра, за да се чувства свързана с всичко останало, което съществува по света.)
Та растяло сред Трептящата поляна трънливото цвете. Било едно от най-нежните създания, родени някога на поляната. Листенцата му били прозрачни и деликатни като капки дъжд. Не били едноцветни, а можели да сияят в небесносиньо, и в слънчево жълто, и в опалено виолетово… Но понякога цветето приемало цвета на безлунните нощи, и колкото и да се опитвало слънцето да го стопли, то оставало дълбоко и изгубено черно.
Цветето не знаело, че е красиво. То познавало само бодилите си. Имало единствено тънките си шипчета, за да се брани от целия свят. От усещането за мимолетност, което поляната създавала. От вятъра, който можел да отнася цели дървета, какво остава за едно цвете. От пеперудите, които кръжали около него, жадни да отразяват цветовете му. От случайните странници, които искали да го откъснат, за да го имат само за себе си, или можели просто да го стъпчат от нехайство към света, през който преминават. Цветето множало в себе си всички тези страхове и ги уголемявало. А може би най-много трябвало да се бои от самия страх…

И все пак цветето нямало търпение да живее. Да види. Да вкуси. Да се надиша… Да живее бързо, и наситено, и пълнокръвно. Било толкова жадно да попие в себе си целия свят, че понякога презирало стеблото, което го приковавало към ограниченото пространство на поляната. Случвало му се да се извива и да се кърши буйно, опитвайки се да се изтръгне из корен. Случвало му се да забива бодили в собственото си крехко стебло. Толкова много искало да живее…
Веднъж през поляната преминало едно животинче. Никой от обитателите на поляната не бил виждал нищо подобно. Имало вид на същество, което идва отдалече. Изглеждало изморено и с одърпано кожухче, като след дълъг път. Проправяйки си път през високите треви, то стигнало до цветето и се сепнало.
-О! Виж ти! Търсех точно теб! Макар и досега да не го знаех.
Цветето го гледало недоверчиво.
-Може ли да те докосна? - попитало животинчето.
Цветето стреснато отдръпнало главичка.
-Страх те е, че ще те нараня ли? - казало животинчето, поглеждайки с тъга към тромавите си лапи.
-Страх ме е аз да не нараня теб с бодлите си. - отговорило най-сетне цветето.
-Че ако цената да се порадвам на цветовете ти ще е да бъда убоден от теб, убоди ме - казало животинчето след кратък размисъл - Дори и да ме заболи от теб, поне ще знам, че не съм те подминал.
-А… ако те обикна? - попитало цветето и само се изненадало на дързостта на въпроса си.
-Ще бъда неизмеримо щастлив, защото аз вече те обичам.
-Мен? - учудило се цветето - Но… ако си отидеш?
-Не е ли достатъчно, че сега съм тук? - учудило се на свой ред животинчето.
Аз не знам какво се случило между цветето и неговия гостенин. Не знам и какво станало по-късно, когато завалял проливен дъжд. Небето било гъсто като мастило и надвиснало доземи. Дъждът валял с дни. Плътна, матова стена, която свързвала земя и небе. Цветето се свило под тежката водна плът и се вгледало уплашено в мътните струи, които отнасяли пръстта около корените му. А на дъжда краят не се виждал…
Не знам какво станало и когато дъждът спрял. Дали цветето било още там. Дали изживяло остатъка от дните си потръпвайки при спомена за изживяното и очаквайки мрачно нови дъждове. Дали, докато валяло, обикнало силата на стеблото си и поляната, която го обкръжавала.
Краищата на приказките не принадлежат на нас, разказвачите. Доколкото изобщо приказките имат край. Често ние, ласкаейки се от мисълта, че имаме власт над приказката, я ограничаваме. Но това, което поднасяме е просто отрязък от една история…
На мен ми се ще да ви кажа, че след дъжда цветето засияло с още по-ясни цветове, шушукайки си с вятъра и отразявайки слънцето.
Но с този вид трънливи цветя никога не се знае…

Автор: неизвестен
Изображение: Goddess_Monika

Няма коментари: