Едно облаче имало навик такъв:
застане на някой висок връх
и оттам - хоп! - надолу по склона.
Майка му го гледала от небосклона
и си викала:
- Нека се забавлява,
но да внимава!
Ала облачето било много палаво.
Безброй пъти по склона
падало, ставало
и се връщало вечерта не чисто и бяло,
а съвсем изкаляно и почерняло.
- Болест - викала майката -
от тебе ще хвана!
И го натиквала в небесната вана.
Това се случвало много често.
Нашето малко облаче вместо
свойта добра майка да слуша,
отивало по склона пак да се спуща.
Но ето че веднъж,
след буря и дъжд,
облачето нещо интересно видяло -
нещо разноцветно
пред него блестяло.
- Дъгата! - рекло облачето тогава
и започнало само да разсъждава:
- Гледай каква е красива и гладка!
Също като пързалка на детска площадка!
От днес по склона не ще се пилея,
ще се пързалям само по нея.
И възседнало облачето дъгата.
Много пъти се спускало по стръмнината.
До вечерта чак се пързаляло
и ни се изцапало,
ни се изкаляло.
Оттогава то на пързалка върви
само когато дъга се яви.
Радой Киров, 1986
Изображение Из "Пухкава приказка"- Даниела Соколова
Няма коментари:
Публикуване на коментар